Гадаем. Кога ще се отървем от политическото насилие?

Вчера закръглихме месец след изборите. А помните ли кога беше 2 ноември? Това пък е датата според Изборния кодекс, след която не трябваше да има и помен от агитационни плакати. Те не бяха премахнати от партиите!? Община Кърджали се смили и даде последна отсрочка още седмица да изпълнят задължението си. И...тя изтече!

Политическите сили почистиха ли си плакатите? Не! 

Някоя от тях да е глобена с по 1 000 до 5 000 лв., както е речено по закон? Пак „Не”!  

Какво стана с онези авансовите 400 лв., които събра общината, за да се заеме с чистенето, ако любимите ни партии не го сторят. Не сме видели някой да събира плакатите, нали? От общината обясниха, че това щяло да стане само за тези на ГЕРБ и ДПС. Те си били внесли гаранцията от по 400 лв.

Остава да гадаем кога ще се отървем от поредното насилие на политическите сили? Кога задължените да контролират тяхната вече незаконна проява ще ги ужилят поне с предвидената санкция. Или по традиция ще си ги оставим, както е казал народът - да си веят байрака. А може би това е начинът да ни покажат, че след като търпим къде-къде по-големи магарии, сторени от тях, защо да не се примирим и с разпарчетосаните плакати, които „красят” улици, дървета, бетонни стени, че дори кошчета за боклук. Това, последното място, май е най-подходящото за самозабравили се политици, дето все се европейчат.

А дали наистина са европейци!?

Снежана ГОРАНОВА

Дупката ще е още по-голяма

Още преди 10 ноември 1989 година в България се заговори за зараждаща се демографска криза. Естественият прираст на населението беше отрицателен. Повече от двадесет години, в резултат на прехода към пазарна икономика, на миграционните процеси и икономическите кризи, от които още не сме излезли, нещата в държавата се влошиха. Голяма част от младите хора заминаха в чужбина, тъй като не намериха възможност за реализация в България.

Демографският проблем не се решава от днес за утре, а всяка държава трябва да има план, с помощта на който да излезе от него. Само преди една година подобен план за пенсионна реформа в НОИ бе приет и подписан не само от Министерството на труда и социалната политика, но и от целия кабинет на премиера Борисов.

Уви, сега внезапно бе решено пенсионната възраст да се вдигне с цяла година, защото, видите ли, в Европа пенсионната възраст била по-висока от тази в България. Само че министър - преседателят си мълчи за доходите, които получават там и в какъв размер те са по-високи от мижавите 136 лв. минимална пенсия, която получават родителите ни.

 Министрите трябва да обърнат внимание на ръста на заплатите, съответно и размера на осигурителните вноски, а не на възрастта. Подобен ход ще допринесе за ускореното пенсиониране на много хора, които допълнително ще натоварят фондовете на НОИ. Тогава едва ли ще се намерят пари за пенсии и дупката, която, образно казано, се запушва от републиканския бюджет, ще е още по-голяма.

Младите хора в България със собствените си осигуровки и заплати осигуряват приходи в НОИ и в останалите частни и професионални пенсионни фондове. Само че тези хора започнаха да липсват даже и в собствената си родина. Никой не мисили за насърчаване на раждаемостта, за повишаването на детските надбавки и за подпомагането на младите семейства, за да има хора, които да работят тук, да има хора, които да плащат осигуровки и които да създават естествен прираст.    

Подигравките на премиера с Гърция, Италия, Португалия и Ирландия не са основателни, защото тези държави поне досега са съумявали да запазят висок жизнен стандарт, да съхранят младото население и да привлекат млади хора от други държави, такива като нашата, които наливат свежи пари в техните икономики. Дори и да са изпаднали в икономическа криза, те ще получават по-високи доходи в сравнение с нас.

 Да си му мислим ние, след като ни управлява кабинет, който постоянно взема колебливи решения, и министър - председател, който се хвали по чужбина с постигнатата “финансова стабилност”.

 Димитър ПЕТКОВ

Да не посмеете да се разболеете! Нито му е времето, нито му е мястото!

Схемата е горе-долу следната – прилошава ви посред нощ, викате линейка или отивате в спешното на болницата с такси (или с вашата лична кола). Ако сте на крак , изчаквате търпеливо реда си. Възможно е да сте на предела на силите си и единственото, което ви държи на крак, може да е личната ви гордост и честолюбие, но това няма никакво значение! Щом сте на крак – чакате! Търпеливо!

Идва реда ви. Влизате при дежурния лекар. Той ви преглежда. Поставя диагноза. И ето го сюблимният момент – трябва да платите! Какво и колко обаче?

Значи…

Ако имате здравни осигуровки и личен лекар – нямате проблем – плащате 2,70 лв. такса.

Ако имате здравни осигуровки и нямате личен лекар – имате проблем – плащате 15 лв.

Ако нямате осигуровки и нямате личен лекар – пак имате проблем – пак плащате 15 лв.

Вероятно част от вас, читателите, са наясно с нашата здравна система и знаят кое, къде и за какво отива. Но аз не съм! Простете ми за невежеството, но така и не разбрах за какво е тази такса от 2,70 лв., която трябва да платя, ако евентуално ми се наложи посред нощ да ходя в спешното.

Не ми е за 2,70 лв. – къде ли не ги даваме. Но не можах да разбера защо ги давам в спешното (и то при условие, че имам личен лекар).

Също така не разбах, защо аз (или вие) – обикновеният гражданин, който работи, и чийто работодател съвестно плаща здравните му осигуровки, съм поставена на равна нога с онези, които нямат възможност да си платят здравните осигуровки, само защото нямам личен лекар? Защо?

Нямам нищо против хората, които по една или друга причина не са в състояние да си платят здравните осигуровки. Случва се. Човешко е. Всеки от нас може да остане без работа, няма гаранция за това. Но не разбирам логиката на самата здравна система (ако въобще има някаква логика).

Защо системата ме задължава, примерно, да се запиша при някой общопрактикуващ лекар (или т.нар. джи-пи), който ще го посещавам единствено, за да ми даде направление за специалист (не дай боже, да се наложи) или ще използвам името му при спешни случаи, за да не плащам 15 лв. за преглед. И къде отиват тези 15 лв.? Защо ги плащам? А онези 2,70 лв.? Те пък за какво са? Имам здравни осигуровки. Имам личен лекар. Тогава за какво, по дяволите, плащам такса в размер от 2,70 лв.? Защо? Къде отиват тези пари? Каква е логиката?

Не го разбирам! Ей, богу, това наистива не го разбирам! Не го разбират и служителите в спешното. И те не са наясно. Вдигат рамене и казват “Системата е такава”. Край! Точка!

Не ги виня. До болка са прави. Системата е такава. Друг е въпросът защо е такава?

Когато се сблъска с подобна ситуация, човек съвсем логично започва да си задава въпроси. Въпроси като защо се осигуряваме, например? Къде (и за какво) отиват тези пари? Защо аз, обикновеният гражданин, който има здравни осигуровки, съм на равна нога с гражданите, които нямат осигуровки, само защото нямам личен лекар? Тогава защо моят работодател ми плаща осигуровките? Какви са моите привилегии (ако въобще имам такива)? И каква е тази глупава такса от 2,70 лв.? И, изобщо, къде отиват тези пари?

А ако съм болна от рак, левкемия, ако страдам от бъбречна недостатъчност или тежка форма на диабет? Какво става тогава?

Публична тайна е, че в такива случаи оцеляват онези, които имат възможност публично да призоват цялата общественост за дарения за лечение в чужбина. Жалко, но факт!

А другите? Обикновените граждани? Какво става с тях? Все въпроси, които нямат логичен отговор. Въпроси, чиито отговори се ограничават в рамките на оправданията. Системата ни е такава! Това е! Край!

Моля ви, не се разболявайте. Бъдете живи и здрави и се грижете добре за себе си! Защото, освен вас, няма кой друг да го направи!

Гюлшен МУСТАФА

Космополитна глобализация

Английският език заме­ни то­тал­но ес­пе­ран­то и иди ка­то меж­ду­на­ро­ден език. Све­тът ве­че е тол­ко­ва ма­лък, че ста­тии от­п­ре­ди 30 го­ди­ни със заг­ла­вие „И те­ле­фон в джо­ба...” из­г­леж­дат ста­ро­мод­но овех­те­ли.
Ка­то чо­век, кой­то е пуб­ли­ку­вал над 70 ста­тии и раз­ка­зи в Бъл­га­рия и в света си пи­ша поч­ти всекид­нев­но с из­да­те­ли, ре­дак­то­ри и фе­но­ве на на­у­ката, на фан­тас­ти­ка, фен­тъ­зи и хо­рър. И все­ки един от тях е из­к­лю­чи­тел­но то­чен, доб­ро­съ­вес­тен и ко­рек­тен.
При­ме­ри:
- Аме­ри­кан­с­ко­то елек­т­рон­но спи­са­ние „Нюк­та­ун” пуб­ли­ку­ва и хо­но­ру­ва моя раз­каз „Гри­жов­на дъ­ще­ря” пре­ди по­ве­че от 10 години. Ин­те­рес­но­то е, че по-го­ля­ма­та част от ос­та­на­ли­те двес­та ав­то­ри, из­п­ра­ти­ли свои твор­би, бя­ха аме­ри­кан­ци.
- Аме­ри­кан­с­ко­то спи­са­ние „Ло­кус” ми нап­ра­ви без­п­ла­тен це­ло­го­ди­шен або­на­мент, по­не­же пуб­ли­ку­ва мо­и­те ста­тии „Science Fiction Fandom in Bulgaria” и „SF Bulgarian News”.
- Моя твор­ба се съх­ра­ня­ва в На­ци­о­нал­на­та ав­с­т­ра­лийс­ка­та биб­ли­о­те­ка.
- Раз­ка­зът ми „Се­ан­сът” е пуб­ли­ку­ван в меж­ду­на­род­но он­лайн из­да­ние за из­кус­т­ва, чи­и­то ад­ми­нис­т­ра­то­ри са си­ту­и­ра­ни в Но­ва Зе­лан­дия http://www.arts.org.nz/radev.htm
- Дат­с­ки­ят из­да­тел Кнуд Ларн ми из­п­ра­ти спи­са­ние за на­уч­на фан­тас­ти­ка, за­що­то му раз­ре­ших да пре­ве­де и пуб­ли­ку­ва ста­ти­я­та ми „EUROCON 2004”
- Ру­мън­с­ки­ят пи­са­тел Ми­ха­ел Ха­у­ли­ка пре­ве­де моя раз­каз „Стра­те­гия в аб­с­т­рак­т­но вре­ме” и го пуб­ли­ку­ва в ру­мън­с­ко елек­т­рон­но спи­са­ние. Не­що по­ве­че. Та­зи го­ди­на всич­ки бъл­гар­с­ки фе­но­ве бя­ха по­ка­не­ни на „Ром­кон”.
- Гръц­ки­ят из­да­тел Ге­ор­ге Со­ти­рос би же­лал да при­със­т­ва на бъл­гар­с­кия кон­вент за на­уч­на фан­тас­ти­ка „Бул­га­кон”, сти­га да е уве­до­мен по­не сед­ми­ца пре­ди на­ча­ло­то на съ­би­ти­е­то.
В де­ня на све­ти Пат­рик съм се на­пи­вал с ир­лан­дец. Бе­ше риж и ве­сел. Чо­ве­кът дъл­го и об­с­то­я­тел­с­т­ве­но ми раз­ка­за как се на­ли­ва ал­ко­хол в Ир­лан­дия и как се поз­на­ва в коя съ­ди­на има най-мно­го спирт.
Хо­дил съм на ин­тер­вю за ра­бо­та с не­из­вес­тен ра­бо­то­да­тел. Ви­сок око­ло два мет­ра, оп­ре­де­ле­но скан­ди­нав­с­ки тип. След ка­то раз­ме­них­ме ня­кол­ко из­ре­че­ния на ези­ка на Шек­с­пир, го по­пи­тах хо­лан­дец ли е. Той се раз­с­мя и по­пи­та как съм поз­нал. Ка­зах му, че съм го ра­зоб­ли­чил по вън­ш­ния вид и по ак­цен­та. То­ва раз­чу­пи ле­да помежду ни.
Не­от­дав­на по­пи­тах про­да­вач на са­мо­лет­ни би­ле­ти в Ита­лия от­къ­де тръг­ва ав­то­бу­сът за Со­фия. Той ми обяс­ни, че съм на пра­вил­но­то мяс­то. Но че ако се раз­хо­дя на око­ло двес­та мет­ра, ще пъ­ту­вам с дос­та по-ев­тин ав­то­бус. По­мо­лих го да уточ­ни къ­де е въп­рос­на­та спир­ка. Ита­ли­а­не­цът ми обяс­ни на бе­зу­ко­рен ан­г­лийс­ки. Пос­ле си пог­лед­на ча­сов­ни­ка и ка­за: „По­бър­зай. Тръг­ва след 15 ми­ну­ти”. Хва­нах ав­то­бу­са нав­ре­ме. И спес­тих 35 ев­ро.
Ко­га­то чо­век раз­го­ва­ря с чуж­де­нец/чуж­ден­ка, е доб­ре да се ус­мих­ва ес­тес­т­ве­но. Да не по­ви­ша­ва тон и да ръ­ко­ма­ха ка­то глу­хо­ням. Да се стре­ми да пред­с­та­вя ро­ди­на­та по до­бър на­чин.
И да пе­че­ли при­я­те­ли от цял свят.

Ради РАДЕВ

Уви, трием паметта за тях пред компютрите

Днес, на 1 ноември, ще отбележим Деня на народните будители. Ако попитаме средно статистическия българин ”Кои са народните будители?”, голяма част от хората няма да могат да посочат повече от 3 – 4 известни личности, които са допринесли за българското слово, писменост и култура.

    Свидетелствата за завършен I клас от 1927 г. са били изящно украсени с всички народни будители. Така децата от малки са имали представа не само за Христо Ботев,  Любен Каравелов и Иван Вазов, но и за братя Миладинови, Евтимий Търновски, Неофит Бозвели, Петко Славейков, Георги Раковски, Паисий Хилендарски и много други. Така тържественият момент на завършването на учебната година е бил съчетан и със запознаването на учениците с тези видни личности, отдали живота си за българската писменост, култура, човеколюбие и патриотизъм.

    Уви, в днешно време се набляга все повече на компютрите, интернета, социалните мрежи, чата и компютърните игри. Интернетът и електронните игри не могат и не трябва да се превръщат в новите народни будители. Затова педагозите сериозно трябва да се замислят на кого дължим българската писменост, история, култура и просвета. Те са длъжни да научат децата ни да зная кои са тези святи личности, които са си посветили живота, за да ни има нас като народ. Защото народ без история, писменост и култура е като дърво без корен.

 Димитър ПЕТКОВ

Рокът се нуждае от авторски парчета

Много е хубаво, че има рок вечери, защото Кърджали има нужда от рок, което се видя. Хората дойдоха на Арпезос рок фест и се забавляваха.
Първата вечер беше прекрасна. Най-симпатични и най-хубаво се представиха децата от No Frames. Те като че ли бяха и най-адекватни. Направиха авторски пeсни, много интересни и социално насочени. Пяха против материализма, срещу уеднаквяването на хората и озлобяването им. Впечатли ме, че изпълниха и някои „олд скуул” парчета като това на „Нирвана” в техен прочит. Най-много ми допадна „Angie” на Ролинг Стоунс. Вокалистката пя фантастично, с неин стил, разчупено, леко джазирано.
Хубаво е, че дойдоха и млади хора, които си изкараха жестоко вечерта. Публиката просто се взриви, а след като на сцената излезе и Васко Кръпката, тази енергия се удвои. Той подходи доста обиграно към кърджалийци, изпълни най-големите си хитове. Sound Forge бяха много добри инструменталисти, но само дотам.
Втората рок вечер започна много късно. Нашите музиканти от Olden Beat свириха доста приятна музика, но в прекалено различни стилове. Групата след тях определено не ми хареса, казвам го като човек, който оценя правилното пеене и свирене. Много ме боли, че направиха песен на Щурците по особено неприятен начин, даже брутален. Само по текста я познах.
Последната група бяха млади и енергични изпълнители, но се качиха на сцената прекалено късно, когато хората бяха отегчени. За това допринесе ужасният звук втората вечер. Знаем как пее Димитър Димитров например, той е страхотен изпълнител, но заради лошото озвучване не се чуваше добре.
Мисля, че трябва да има по-прецизен подбор за групите, които идват за рок фестивала в Кърджали. Дори и да няма жури. Не може така да пада нивото на изпълненията през втората вечер.
Другото, което засяга музиката у нас като цяло, е, че се свирят предимно кавъри. Ясно е, че хората обичат разпознаваемото, старите, класически парчета. И световноизвестни звезди в момента правят чужди песни, но подхождат интелигентно и с нов аранжимент.
Кавърите трябва да са малка част от репертоара на един музикант, ако искаме да съхраним рокмузиката у нас.

Станислава ТАШЕВА
 поетеса и певица

Не искам догодина пак да ме боли

Днес, 21 октомври, за Кърджали бе ден за поклонение и радост. На тази дата преди 99 години градът е освободен от османско владичество и влиза в пределите на Отечеството. По традиция денят започна с полагане на цветя и венци на паметника на командира на Хасковския отряд ген. Васил Делов. Пак по традиция бе и празничното ученическо шествие от Дома на културата до Паметника на освободителите в градската градина. Последва тържественият ритуал пред него,с минута мълчание, почит за загиналите, полагане на цветя и концерт...

Толкова за традициите. Навярно по случай изборите тази година пред паметника депутатското присъствие беше и разноцветно, и повечко. Пак навярно  по случай изборите нямаше тържествена сесия на местния парламент, на която много граждани пълнеха залата. Слушаха годишния отчет за заработеното от общинската администрация. И поздравленията на видни гости, които с уважителните си слова наливаха самочувствие в опърпаните делници и може би малко вяра, че след разрушителния многогодишен преход идват и градивни дни.

По същата причина – изборите - или кой знае защо тази година никой не получи /дори не се и обсъждаха предложения, б.а./ званието „Почетен гражданин на община Кърджали” за принос в обществения живот и за издигане на авторитета на града. И не че Кърджали няма своите личности!?.

Миналата година негови почетни граждани станаха дългогодишният диригент на детския струнен оркестър, музикант и педагог Петър Филипов, посмъртно бе отличен и поетът и журналист Фехим Хорозов. И на двамата творческият път е свързан с Кърджали и Източните Родопи. Това важи и за предишните носители - художниците Станка Димитрова и Даниел Емилианов - Джими, скулптора Вежди Рашидов, сега министър на културата, писателя Николай Хайтов, капитан Георги Георгиев, физика Славей Златев, археолога проф. Николай Овчаров, евродепутата, проф. Владко Панайотов, биоложката Стефана Василева и др.

Споменавам имената им, защото не бива да позволяваме суетнята за власт да заглушава гласовете им, нито мъдрите заръки, изречени от някой от тях не само за родопчани, но и за цял един народ. Само така няма да позволим паметен Ден, като днешния, да бъде претупан от чиновници. Защото будният спомен за такива героични дни, паметта ни за личностите, градили града, духа и Отечеството, са силата ни срещу предизвикателствата по пътя към всеобщо добруване.

Споделям размишленията си с болка. Усетих днешния най-голям Ден на Кърджали, изпълнен със задължителни мероприятия. Така и не разбрах дали учениците, дошли под строй пред паметника, знаят защо са там – не спряха да си подвикват, дори по време на химна.

От днес нататък Кърджали навлиза в достолепно столетие, откакто живее Свободен!? Не искам догодина пак да ме боли.

Снежана ГОРАНОВА

Гащи в храма на Мелпомена. Срам!

Като граждани имаме право да попитаме: Защо храмът на Мелпомена продължава да приютява всяка година това тотално безобразие, наречено изложение?

Толкова ли е закъсала горката, че не може да преживее без тези подхвърлени парици?

Години наред обаче „изложението” официално се вписва като част от проявите в чест на Деня на Кърджали 21 октомври.

Превърна се в символ на безсилието на местната власт, а и на местните бизнесмени, да покажат как се развива икономиката в общината, каквато беше идеята за това изложение преди години.

Нима сега нямаше какво да ни покажат „Теклас”, „Пневматика”, фирми за хляб и сладкарски изделия, производители на плодове и зеленчуци, на мебели, на шивашки изделия, на мляко и млечни продукти…

Пижами, потници, гащи, чорапи, бонбони и локум, могат да се намерят и по-качествени, че и по-евтини навсякъде в магазините в Кърджали.

Базари като тазгодишния могат да се правят по всяко време и на всяко друго място.

Но колко струва унижението да се продават гащи и локуми в театъра, едно от малкото останали в Кърджали средища за култура?!

Иванка ЛАМБЕВА

Празник без спорт и музика е като джапанка без каишка

На 21 октомври е Празникът на Кърджали. В минали години още седмица преди Освобождението на града ни се провеждаха спортни турнири. Всички бяха под егидата за „Купа Кърджали”.

Но дойде ли годината за избори, няма спорт, няма и култура. Така беше и на миналите избори през 2007 г.

Не виждам какво пречат изборите на честването на Деня на Кърджали.

Имаме зам.-кмет, който отговаря за културата и за спорта. Не направи нищо - поне едно спортно състезание в чест на Празника на града. А имаше цяла година време – от миналогодишния 21 октомври до сегашния.

 Кърджали е побратимен с общини от Гърция и Турция, чиито знамена се веят пред общината. Толкова ли е трудно да се поканят от тях по един отбор – футболен или волейболен, и да се направи един спортен празник. Нали побратимите са за това, да си гостуват за празниците на своите градове.

 Изборите са си избори, но и празникът си е празник. А празник без спорт и музика е като джапанка без каишка, на която й липсва и гумената част.

Николай СТОЕВ

Пак ние си патим

Българите си патим най-вече от криво разбраната демокрация. Държавата е опряла икономическото, социалното и духовното дъно.

На никой не му се живее в беззаконие и анархия, но пък и никой не прави нищо по въпроса. Безхаберието започва от родното училище, минава през здравната система и  стига чак до наглите лъжи на родните ни политици.

Не е прецедент  публикациите на разголени учителки в социалните мрежи и подкрепата на лековатото им поведение с вдигнати палци на техни ученици. Пиянски изстъпления на деца по дискотеки и след това тяхната защита от родителите им са познати сюжети от всекидневието ни.

Малкото трезво мислещи се питат какво поколение отглеждаме? Кои ще бъдат утрешните лекари, юристи, полицаи и учители?

Всяка година държавата ни напускат от 400 до 500 лекари. Никой не е луд да стои в българската действителност за нищожна заплата. Това е огромна загуба за нашата малка държава. Новините за сбъркана диагноза, за нехайство, а дори и за фатални случаи също са многобройни. Оправданието, че това се случвало навсякъде по света, не ни успокоява.

Държавата ни се е превърнала в свърталище на бандити, разбойници и организирани престъпници, чиито интереси се защитават от родни политици. Случаят в Катуница е израз на държавна безпомощност, а думите на премиера Борисов, че са „изтървали положението” не говорят особено добре за родната полиция. Всеки гражданин еднакво трябва да отговаря пред законите, независимо от вероизповедание, етническа принадлежност и пол.

Все повече хора мечтаят за управление със „здрава ръка” и спазването на закони с ясни правила. Демокрация без закони е най-голямото социално тегло, което може да се случи на един народ, и то се нарича „свободия”.

Димитър  ПЕТКОВ

За вярата в Живота и какво казва Историята

Докато четях статията на Дмитри Иванов във вестник „Сега“, се сетих за една стара публикация на Желю Желев (в зората на демокрацията) в едно старо списание - „Отечество“ мисля, че беше. В нея доктор Желев бе докоснал една интересна тема – смъртта на личността. Написал бе, че личността умира два пъти – първо настъпва биологичната, а по-късно и неговата социална смърт.

Ще кажете, каква е пък сега връзката на написаното от Желев със статията на Дмитри Иванов!? Дмитри Иванов цитира Вапцаровото стихотворение „История“. Замислих се, че историята на личността след време става част от историята на един народ. Творецът има чудната способност да вижда далеч напред във времето. Има дарбата да усеща неща, които другите не усещат. Дава знак, че ги усеща – но понеже другите нямат същата сетивност, не му вярват. И може би тъкмо затова хората са стигнали до заключението, че гениите никога не са били признавани в собствената им Родина. Поетът е разбрал, че тъкмо настоящият ден е времето, в което се гради  историята. След време следващите поколения ще се опитат да погледнат в историята, ще задават въпросите си. Но тя, историята, ще мълчи, не защото няма какво да им предложи. Тя не говори само защото някой нещо я пита. Говори тогава, когато има какво да каже. 

Творецът, усетил далеч преди всички трагедията на своя народ, стига до идеята за смисъла от живота! Може би това е дало подтик да напише онзи силен апел за живот – стихотворението „Вяра“! Каквото и да се случва с теб - обичай Живота. За него живота човекът Вапцаров е готов на всичко!!! (Но явно не е бил готов да предаде идеалите си – сиреч вярата).

Но как би се чувствал друг творец, усетил около себе си липсата на почтеност, прямота и творчество!

Мнозината, прочели сонетите на Шекспир, навярно ги свързват само с темата за любовта. Докато ги четем днес, когато на сцената са политиците вместо актьорите, няма как да не направим връзката. След изборите силата, наречена власт, ще бъде в техните ръце. Защо поетът е отвратен от живота? Какво може на накара един творец да призове смъртта?

Творили в различни епохи - тяхната история е вече част от историята на техните народи.

Откак съществува организираната система, наречена държава, суверенът е винаги в позицията на чакащия. Той чака по-добрите времена, които ще породи достойният лидер. Персийският поет Джеляледин Руми за пореден път ще се окаже прав – мъжете не се раждат, те се създават. Появата на достойния лидер е въпрос на обстоятелства.

Пред прага сме на поредното очакване. Суверенът пак ще удостои някого с доверие, просто защото няма друга възможност. Дали Шекспир ще се окаже прав по въпроса какво ще получи за оказаното доверие? Днес, дни преди поредните избори, предлагам да направим нов прочит на неговия сонет. Този прочит да бъде в контекста на качествата на онези, които след време ще притежават властта.

От митингите и брифингите ще се кажат много и вероятно верни неща. Щом е вярно, следва да е истина. Но дали истината няма да е в услуга на лъжата!? Времето ще покаже дали през следващите години ще се гради история или тя, историята, пак ще мълчи, защото няма нещо съществено за казване! 

Вели ШАКИР

Сонети

Шекспир

66.

Зова смъртта. На този свят съм сит:
достоинства - родено лицемерие,
нищожества, придаващи си вид,
и гаврата с човешкото доверие

и с чест удостоени подлеци,
и с девственост търгуваща нечестност,
и силата в ръцете на скопци,
и съвършенство в мрак и неизвестност,

и с вид на вещ, на сведущ глупостта,
и в глупост обвинена прямотата,
и творчеството с вързана уста,
и истината в служба на лъжата.

Отдавна бих напуснал тази кал,
но друже мой за тебе ми е жал.

Прецедент в Българската църква

До Коледа Комисията по досиетата декларира, че ще  разкрие имената на агентите на Държавна сигурност сред владиците. Искането на дядо Николай това да стане и със свещениците в епархията му  е прецедент в Българската църква. Но пък си има логика. Миряните ката ден общуват с енорийския си свещеник. Изповядват се пред него. Според църковните канони духовникът е длъжен пред никого и за нищо да не разкрива тайните на енорияшите си. Но дали всички отци го правят. Затова е по-добре народът да знае духовният му водач какъв е. А с това сигурно ще спрат и спекулациите за този или онзи.

 Николай СТОЕВ

Не око за око, а истинска справедливост!

Световните информационни агенции предадоха конфликта в Катуница под надслов „Етнически сблъсък в България”. Погледнато от страни може да изглежда така, но не е.

Няма спор, че ромите ги слагаме в най-ниското в социалната стълбичка заради нашите предразсъдъци и негативизъм.

Приемаме това като част от всекидневието. В Катуница сблъсъкът и палежите не са нищо друго, а избиване на социалното напрежение, трупано капка по капка.

След 90 та година и у нас се появиха олигарсите. С малък, среден и едър калибър! Цар Киро е олигарх, но ромски!. Има български, турски и от всички етноси. Също като в Русия!

И тук те парадират с богатството, демонстративно ни показват близост с властта и недосегаемост. Обикновеният човек у нас вижда, че държавата е безпомощна пред тях. И тук не става въпрос за завист на бедни към богати, а за сблъсък между търсещите справедливост и бандюгите. Гневът срещу беззаконието - това създава социалното напрежение у хората - И този гняв експлоадира при първа възможност.

Така стана в Катуница. Щом държавата не може да решава кой крив и кой прав, ще се намери някой друг да го направи. Може да е и по най-страшния начин!

Катуница не е първа, няма да е последна, ако държавата ни не стане държава!.

А дотогава! Под страх ли ще живеем? За страха си отговорете сами: завчера протестиращи срещу ромите рокери нападнаха с камъни пловдивската джамия, без да знаят, че Цар Киро е християнин. Утре други разбрали не разбрали могат да решат „справедливо” да отговорят.

Страшно е и по-страшно ще става, ако държавата не е на мястото си!

Нахит ДОГУ

Защо изтичат грешни пари! От загриженост ли?

Признавам си, че ми е омръзнало да пиша за ремонта на главния водопровод. Но си признавам и това, че не мога да не го правя, защото той е и Богът, и царят за 100 000 души в две общини – Кърджали и Момчилград. Благодарение на него в чешмите ни тече вода. Но си я и плащаме!

Плащаме и онези 40 литра, които изтичат всяка секунда в дерето. Ще ни трябват много денонощия да изчислим колко наши левчета са погребани там от години. Защото вече никой не може да си спомни от колко време пътят през кв. „Боровец” при моста е подгизнал. Дупките по него стават все по - опасни... Скоро няма да ги запълнят.

 Сезонът за ремонт на водопровода се изнизва. Няма пари!? Пък ние гражданите /не става дума за випперсоните, които хрантутим/ искаме да знаем какво вършат нашите пари за нас. И как така нашето благополучие все е заложник на политически ежби. Докога у нас ще е съвсем нормално нашите на нашите да печелят търгове? Чиста дискриминация, или простичко казано - далавера!

 Защо ми е безбройната чиновническа армия, когато тези, които не спазват правилата, си пълнят гушите? Искам всеки да си върши работата навреме, както му е ред. И ако не, да бъде наказан. Омръзна ми загриженост по презумция - предизборна или според изгодата.

Затова пак питам: Защо не ремонтират водопровода? Ще чакаме да се разпадне? Тогава кой кого ще „надприказва”!

Снежана ГОРАНОВА

Йезуитщина

Сливенски попове готвят „черни списъци” с имената на врачки, гадатели, естрасенси и прочие според тях тъмни личности. Искат анатема за тях и отлъчването им от църквата. Само дето не са стигнали до това да поискат изгарянето им на клада, както по време на Инквизицията през Средновековието.

В кой век живеем, драги ми отци?!

 Не защитавам врачките и екстрасенсите. Напротив, като християнин, никога не съм прибягвал да техните услуги. Но на този свят всеки има правото да се занимава с това, което му харесва.

Недоумявам и с какво пречат на християнството кукерските игри и обичаите на Еньовден и брането на билки. Та нали още в първите векове християнството е приело част от езическите обреди, като им е дало ново значение. Нали Рождество Христово заменя езическия празник на бога на Слънцето Митра?! Дали случайно нашите църковни отци и учители от първите векове на християнството са отредили да празнуваме раждането на Йоан Кръстител през най-дългия ден на годината – 24 юни, Еньовден?!

Христинската религия и народните ни обичаи, завещани от предците ни, са неразривно свързани в нашия бит. Това е българският фолклор, с който се се гордеем пред света.

Явно, някои попове са пропуснали голяма част от уроците по църковна история в семинарията или в богословските факултети.

Останалото е йезуитщина. 

Николай СТОЕВ

Нахъсано днес, утре ще видим

Министърът обеща – занимални за децата, по-леки чанти, по-добро хранене в школото.

Занимални си имахме и миналата година, макар и половин ден. За чантите ще видим, когато удари първият час. За плодовете – и за тях ще видим. Днес всичко това е на заден план. Защото е 15 септември. Фанфари, речи и усмивки в първия учебен ден. Но утре букетът за първата учителка ще се забрави.

Дано хъсът, с който тръгват днес учители, родители и ученици, да не се изпари през новата учебна година. Защото колко сезони изпращахме с обещания за светлото бъдеще на поколенията.

Помислете за първолака! За първия му сблъсък с просвещението!

Нахъсано днес, утре ще видим...

Мария ПУЛЕВА

Да не забравяме Черния 11 септември

Валентина ИВАНОВА
председател на Дружество „Приятели на САЩ” в Кърджали

Сякаш свикнахме с новините за поредния терористичен акт, станал някъде по света и сякаш със спокойствие отминаваме, неосъзнавайки трагедията. Ежедневно чуваме за атентати, покосили невинни хора, но, увлечени в битието си, не се замисляме за опасността и мъката. Датата 11 септември обаче ни разтърсва всеки път през последните десет години и всеки път с нова сила ни напомня за най-страшния терористичен акт, споходил човечеството.
Тази дата се превърна в олицетворение на наглото посегателство срещу цивилизацията, шокирало хората по целия свят. Трагедията отне живота на 3000 души, граждани на повече от 90 страни.
Тероризмът живее редом с нас, но няма лице, народност, религия. Той не е заплаха за една отделна страна. Той не започва и не свършва на 11 септември 2001 г. Човечеството не бива да забравя тази трагедия, не бива да забравя и жертвите на тероризма в Беслан, Мадрид, Лондон, Истанбул ...
Нека днес си спомним за жертвите на атентати и да почетем паметта им. Да проявим своето състрадание и солидарност с близките на загиналите, да се замислим за света, в който живеем, да отстояваме заедно стремежа си за мир, благоденствие и демокрация. Здравият разум трябва да диктува бъдещето. Защото този свят принадлежи на доброто.

За качеството на публичната власт

Изборите, освен че са демократична възможност гражданите да упражнят правото си на глас, са поредната възможност да подобрят качеството на властта. Личностите, които избираме, се превръщат в неделима част от качеството на властта. Властта не е просто инструмент за управление на обществото. Тя обединява средства и техники, свързани с прилагането на определена политика в дадена област.

По време на мандата се разбира кой, как и колко качествено използва този инструментариум. Общественото очакване е избраният да има качества и да владее властовия инструмент. Липсата на знания води до неочакван ефект и по-скоро прилича на експеримент на принципа „проба-грешка“! Историята ни е пълна с подобни примери. В тези случаи се пропиляват години от живота на една общност и се изпада в състояние на невъзможност да се използва най-ценният ресурс – времето.

Дали наистина избирателят осъзнава този факт? Всяка партия създава свой механизъм за излъчване на елит от знаещи в един колективен, условно ще го нарека ум. Съпартиецът-избирател е зает повече с оцеляването, но се предполага, че тъкмо този колективен ум ще долови навреме предпоставките за промяна. Колективният орган е съставен от знаещи и можещи и навярно разбира понятието „качество на властта“.

Първите признаци на този рефлекс са налице и тази година сме свидетели на опита за промяна. Някои традиции, превърнали се в правила от 20 години, са на път да се променят. Имам предвид новите правила при номинациите за кмет на община от политическите партии.

Ако се позовем на Тофлър - източниците на власт са силата, богатството и знанието и едва ли някой би го оспорил.

Силата! Дори и самото обстоятелство, че някой притежава силата, поражда власт и често тя е официализирана посредством ведоми и неведоми правила. Силата придава принудителен характер на всичко – от вземане на решения до приключване на спорове. Силата внушава и наказание. Дали ще е конвенционално или друг вид оръжие – заплахата е налице. Основната слабост на тази сила е, че не притежава никаква гъвкавост, а и много се набива на очи. В крайна сметка, като източник на власт, силата е с най-ниско качество и е добре, че към нея се прибягва все по-рядко. Особено, когато става въпрос за местна власт.   

Богатството? Някой има ли съмнения относно въздействието на дебелия портфейл? Богатството е несравнимо по-добър източник на власт от силата. Само по себе си, то е сила. Освен, че притежава гъвкавост и е невидима, тя има още една особено важна страна – вместо заплаха от наказание, предлага прецизно степенувана награда под различни форми. Затова като качество създава власт на средно ниво.

На предстоящите местни избори ще станем свидетели на такава власт. Този източник ще се използва на всяка цена. И понеже този процес е добре прикрит и трудно доловим, тези характеристики предоставят на използващия един съвършен комфорт, наречен „невидимата ръка на парите“!

Знанието – върховният заместител! Някой може ли да отрече респекта, който предизвиква умният човек! Днес е изключително важно човек да притежава повече и повече знания, защото всяка съставка на икономиката е станала толкова динамична, че човек е в непрекъснато състезание с времето. Дори, за да си изтеглиш пари от дебитната карта, е нужна елементарна грамотност. Да сте виждали някой специалист по компютрите да идва с куфарче за инструменти!? Не, няма как да видите, защото всичко е там, където се съхранява най-ценното – знанието. Днес дори тези качества се оказват недостатъчни, защото вече се изисква знание за знанието. Бъдещето ще покаже, че онези, които притежават това качество, ще бъдат винаги на крачка пред другите.

Когато някой ни говори за власт, веднага се сещаме за политика. А заговорим ли за политика, няма как да не потърсим приниципите на демокрацията. Силата въобще не може да се отнесе към демократичните източници на власт. Това се разбира от посочената първа причина – заплахата!! Обществен контрол чрез заплаха не се побира в нормите на демократичност.

Богатството също няма как да го отнесем към демократичните инструменти. Да си купиш гласове, чрез които да се сдобиеш с престижната длъжност кмет, също не се побира в демократичните норми. Няма как да го приемем за демократично, защото демократичността означава създаване на еднакви възможности за цялото общество. В противен случай нарушаваш основното гражданско право: избирам-избират ме!

Притежаваш ли знанието, притежаваш всичко. Качественото знание означава не само знание за силата и богатството, но и знание за знанието. Ако някой е стигнал до властта чрез силата на знанието – резултатът е две в едно: качествен човек - ново качество на властта!!! Знанието е неизчерпаемо и се самоусъвършенства чрез още знания. Сентенцията на Фьодор Достоевский „Красотата ще спаси света“,с основание можем да заменим със „Знанието ще спаси света”.

И така, уважаеми лидери, не се колебайте - изберете знанието, защото дава сила, богатство и знания !!!

 Вели ШАКИР

Оферта за не/законно забогателите в България

През август, месеца на лъвовете, в самото му начало, за отскок опърпаното народонаселение в България, което си е кажи - речи целокупният български народ, разбра, че през най-кризисната 2010 г.

1673-ма българи са обявили в данъчните си декларации, че са спечелили над 1 млн. лв. Преди една година милионерите ни бяха едва 87.

Интересно, но факт! Тридесет от тях са топ богаташи. Най-богатият е обявил личен доход 60 млн. лв. Всичките вкупом са „заработили” близо 500 млн. лв. А колко не са декларирани, само те си знаят. Това става в родната ни оголяла и обосяла България. Никой от разбогателите се не издумва за по-висока заплата от мижавите 240 лв. А правителството за капак замрази доходи и пенсии! Пък депутатите ни, горките, върху заплатата си с добавките от столевки, заради участие в комисии, получават в плик за месец по над 1400 лв. Всеки, ей така, от раз гушва по 10 пенсийки накуп, колкото взимат над половин милион пенсионери с минимално възнаграждение от 136 лв.!

Спомнете си какъв вой нададоха срещу закона за отнемане на незаконно придобито имущество!

Но хак ни е! Заслужаваме си ги.

Ръкопляскахме на данъчните, че с вертолет летяха над палатите на новобогаташите! Но кой плаща хилядите за тези полети? Да сте чули  на някой да му се е случило нещо заради бездънната му лакомия

Безданъчна е и чиновническата армия, която все се умножава! Десятъкът е за нас! Управниците не се сещат да го махнат поне от жалките 240 лв. Никой не обелва дума и за подоходно облагане. На бедния не му останаха и цървулите.

В нормалните държави, каквато е Австрия да кажем, канцлерът се обяви за въвеждане на данък за богатите с годишен доход от 1 млн.евро, за да се разпредели цената на кризата по-справедливо за населението. Щели да паднат данъците и на онези, които печелят между 2 000 и 4 000 евро.

В този дух от началото на кризата правителствата на европейските държави дискутират. Да сте чули в България да се размишлява по тези въпроси!?

„Съзнаваме, че получаваме облаги от френската система и европейската среда, в която се вписваме и която се надяваме да продължим да подпомагаме”. Така свръхбогатите във Франция поискаха от правителството „специален налог” върху имуществото си. Американският милиардер Уорън Бъфет също призова властите на САЩ да повишат данъците му, както и тези на сънародниците му с високи доходи...

Нормалните държави искат перспектива за народа си! В България не остана род, който половината да не се е преселил отвъд границите ни? Защо ли?

Наше момче, преселило се далеч от родината, каза: „Увълчването у нас премина всички граници. Няма кой да спре ограбвачите. Цинизъм и безчовечност се почитат 21 години. Народното мълчание не винаги е злато. България умира. Остана без бъдеще”...

Снежана ГОРАНОВА

Стигнахме Европа! И какво?

Нищо чудно, че западняците са изградили в представите си облика на България като земя с нечистоплътно, мургаво, необразовано и проституиращо население. Тази голяма група се явява ВG-посланици на платената любов и бързите пръсти не само в Германия, но и в други европейски страни.

В същото време у нас управници се чудят колко пари да изхарчат за предизборна кампания и за открият поредния „нелуксозен” партиен клуб, А мизерията и невежеството сред т. нар. малцинствени групи достига невиждани размери. Опосканата ни държава вече не може да им предостави нищо и тръгват да търсят препитание извън родината. На чуждия пазар на труда се представят с най-доброто, което умеят - да проституират и да крадат. Тези наши съотечественици се превръщат в лицето на нашата България. С вида и поведението си определено не предизвиква аплаузите на европейските ни братя.

След като вече не са у нас, а по европейските улици, някои се успокояват, че това е европейски проблем. Иска им се. Но проблемът си е наш и държавен, проблем и на цяла една нация, която продължава да се дели на българи, турци, цигани, помаци.

Но както често обичаме да казваме в България: „На кого му пука?!”

Станислава НЕДЕЛЧЕВА

Търпение или мазохизъм?!

Страх ни е да говорим, но още повече се страхуваме, когато трябва да замълчим. Знаем, че от приказки полза няма и често само си навличаме гнева на някого. Знаем обаче, че ако запазим мълчание, ще станем като тези, които вършат безредията, и ще им позволим с още по-голяма смелост да го правят.
Именно страхът е най-големият бич за българите
Той ни повежда към анархията, обладала общественото съзнание и това на отделния индивид. Този страх прераства в неуравновесен непукизъм и безгранична обществено-политическа апатия.
Всекидневно ни принуждават да се озлобяваме едни към други. Законите ги има, но или не работят, или не действат еднакво за всички. Тези, които трябва да ги прилагат, се страхуват да го направят или пък им е платено законно да бездействат. Оттам произтича и голямото зло – агресията, която поражда желанието за саморазправа. Чувството за неравнопоставеност и беззаконие ни водят към най-бързия и лесен път на саморазрухата.
Щом полицаите не могат да санкционират господина с неправилно паркираното возило, тогава неговият комшия ще му спука гумите или ще му потроши стъклата. Щом съдът не може да осъди изнасилвача и убиеца, тогава някой от роднините на жертвата ще му отмъсти за стореното. Щом лекарят убива по невнимание - в най-добрия случай ще се размине с хубав тупаник.

Но на кого ще отмъстим за това, че оставаме безучастни пред това, което правят с нас вече толкова години. За това, че все със същото безсилие продължаваме да се „борим” срещу корупцията, изменничеството и фалшивите обещания. За това, че винаги намираме сили да повярваме, но никога да кажем „Стига!”. За това, че за пореден път сме поставени в положение нито да гласуваме, нито да забравим пътя до урните.
Изобщо
механизмът на манипулацията
е задействан на пълни обороти. Научихме наизуст методите и средствата, с които ни прикоткват, но въпреки това продължаваме да подкрепяме манипулаторите си, когато ги улавяме в лъжа. Защото само с техните лъжи поддържаме жива илюзията за надеждата, която умирала последна. Не, това не е клише, а самата истина за нашата реалност, а тя е най-голямото клише в световната история.
Казваме как за всичко е говорено многократно, как ни е писнало да го слушаме и колко са изтъркани предизборните обещания и всичко това е събрано в шаблонните, но верни думички – робско самосъзнание.
И всички уж (о)правят всичко в името на милата ни татковина. Да, точно тази, която всички я оправят и тя все недооправена остава. Сравниха я с тоалетна даже и много се възмутихме от тази цинична съпоставка. Макар че това бе възможно най-добрият и приличен израз за описание на всичко онова, което се случва тук.
Какво пък му има на WC-то? Най-обикновени физиологични нужди се извършват там и природно това е съвсем нормално и човешко. Да накараш мъртвия да гласува, да вземеш къщата на един и да я дадеш на друг, да присвояваш държавна собственост и да я превръщаш в частна, ето това е възмутителното и нечовешкото.
Ако трябва да определим изпражненията като най-лошата част от човешка продукция, то тогава дадените примери са изврели от най-смръдливия поведенчески клозет – този на
непробудната управленска мисъл
Защото тя отдавна спи, но даже и непоносимата воня, която се носи надлъж и нашир по цялата земя, не успя да повдигне клепачите й. Но напълно нормално е, когато миризмата си е твоя, да свикнеш с нея и да си мислиш, че след като ти не я усещаш, другите също няма да я доловят.
И ако случайно сте тръгнали да драпате с илюзорните представи за един по-различен живот, изчакайте поредното чалга парче с емблематичния сърцераздирателен текст за любов с порно привкус да зазвучи в ушите ви и да ви припомни, че сте част от шаблона на изтърканата ни действителност.
„Горда Стара планина...” ще запяваме с гордост все по-рядко, но за сметка на това ще предъвкваме салама по стандарт „Стара планина” с псувните, че плащаме за едно, а получаваме друго. Но нали сме свикнали с имитацията - съществуваме имитирайки другите, които живеят истински. Ще дъвчем соя - вместо месо, ще ядем нишесте - вместо кисело мляко, ще ядем сирене и кашкавал, ама друг път. Наред с това ще кътаме ревниво остатъците от уморените патриотични мисли в учебниците по история и ще мечтаем да излязат от очертанията на буквите.
Станислава НЕДЕЛЧЕВА

Премиерът ни успокоява, но ...

      Въпреки оптимистичните прогнози, че новата световна криза ще се размине по-леко, нашият министър -  председател реши да ни подготви предварително. Сега вече знаем от г-н Борисов,  че въведената от неговия кабинет финансова дисциплина щяла да ни .пази"  от сриващите се световни валути.  Нас световната рецесия щяла да ни .заобиколи". Защото, видите ли, поне МВФ нямало да ни се бъркат и да ни казват какво да правим.

     Премиерът ни е оптимистично настроен,  че България е единствената държава в ЕС,  където данъците са най-ниски и се надява по този начин да привлече световни инвеститори.  Те за кратко време щели да стабилизират икономиката ни", убеден е Борисов.  Само че той забравя, че страната ни е ненадмината по корупция. Коя сериозна компания би решила да вложи парите си тук? Освен това противоречивата политика на самия кабинет, който се лута от едната крайност в друга и който се чуди какво решение да вземе,  отблъсква всеки, който иска да прави бизнес у нас. Така все още не е ясно ще я има ли АЕЦ "Белене", ще се съдим ли с руснаците,  какво ще става? Ще отнемат ли лиценза на .Лукойл" или компанията ще продължава да работи в нарушение на финансовото и данъчното законодателство?

    Борисов се надява от европейски програми и разработени успешни проекти от нашите общини в държавата ни да влязат около 9  млрд.  евро.  Добре, но статистиката показва,  че усвояването на подобни средства у нас е едва 10  %  или около 900  млн.евро. Тези пари са нищожна сума в сравнение с милиардите,  които се нали-ват в .закъсалите"  европейски икономики.  Стремежите на премиера да ни успокои изглеждат смешни.  А народът или това,  което е останало   от него, пак ще тегли!

Димитър Петков

Популизмът в гащи

Едва ли вече има някой, който благодарение на родните медии не познава братята Юзеирови.
Али и Юзеир Юзеиров дублираха Червения кръст. По-късно си направиха паметник на незнайния войник . Тръгнаха да си основават партии, но съда не им ги регистрира. За последно се явиха в Централната избирателна комисия по долни гащи.
А в процеса на делото за пране на пари, Юзеиров се яви пред съда в Търговище и заяви, че за пръв път българският съд е разрешил на един български гражданин от турски произход преводач на турски език. Според Юзеиров “това е голям ден, голяма победа".
Но няма никаква победа. Съдилищата отдавна предоставят преводачи на граждани, които не знаят български. За пример мога да посоча Кърджали. Един от тези преводачи съм и аз. Не помня в колко дела съм присъствал и превеждал.
Някои изказвания на Юзеирови намират подкрепа, други не, но евтиният популизъм в гащи ги прави медийни шоумени.