А може би героят е в теб

Думата герой в днешно време като че ли придобива отрицателнен смисъл. Понятието все по-често се омаловажава и се измества в крайно негативна посока.

Още преди години представата за героичен образ се е отъждествявала с  личности като Христо Ботев. Може ли днес някой да посочи съвременници, чийто образ да се припокрие с достолепието на революционера?

„Днешните герои” не говорят с уважение за други герои, както някога. Сега се плюят и ругаят, ненавиждат се и се предават едни други.

Днес в думата герой не се влага смисъла за човек със смел и патриотичен дух. Като герои в наши дни изпъкват онези, които носят на много алкохол, карат лъскави коли, обличат скъпи парцалки и имат по няколко жени.

А за героините да не говорим. През какви душевни катаклизми и физически изтезания преминават. То не е удължаване на коси, то не е уголемяване на устни и бюст, не са пайети по дрехите и брокат в косите. И всичко това, за да бъдат в хармония с непресъхващото кранче на заможния си приятел. Разбира се, и за да защитят придобитото напоследък славно име на милата ни татковина Чалгария.

Ако перифразираме сентенцията „Победителите не ги съдят” в „Героите не ги съдят”, това важи с пълна сила за нашите „героични личности”. Само те знаят на какво са били подложени, за да достигнат висшата форма на „героичен стоицизъм”.

И Българийо, да знаеш, че те за теб никога не биха умрели. Ще умрат, но по-скоро от свръхдоза наркотици или заради поредния чифт силиконови подплънки, натъпкани в гърдите им.

А геройството на обикновените хорица? Тези, които се грижат за болните си деца, не се оплакват от ниската си заплата. Кретат по пътя на обречени каузи. Но вижте, все пак се борят с усмивка и надежда. Това са нашите герои, които не забелязваме. Разминаваме се с тях всеки ден, но не ги разпознаваме, защото те не привличат вниманието. Не носят дизайнерски облекла и обувки, нямат часовници за 10 000 евро, защото материалният свят за тях не е привилегия. Впрегнали са усилия в това да осиновяват дете, например, да работят, въпреки че са хора с увреждания, да помагат на другите, макар че на тях никой не им помага. Живеят смислено и пълноценно. Не са вманиачени в идеята да поддържат едно тяло физически и да си топират косата, за да им помага да запазят равновесие.

 В цялата немотия и бездушие около себе си доблестните хора съумяват да съществуват, без да са обсебени от идеята за материалното. Нищо, че никой не ги пита как се справят, имат ли нужда от нещо и от някого.

Може би всеки един от нас познава такъв човек. Може би на всеки от нас е заложено да има по един герой в себе си. Някои го откриват, други живеят с мисълта, че са герои, а трети просто се надяват да ги срещнат.

 Станислава НЕДЕЛЧЕВА