За вярата в Живота и какво казва Историята

Докато четях статията на Дмитри Иванов във вестник „Сега“, се сетих за една стара публикация на Желю Желев (в зората на демокрацията) в едно старо списание - „Отечество“ мисля, че беше. В нея доктор Желев бе докоснал една интересна тема – смъртта на личността. Написал бе, че личността умира два пъти – първо настъпва биологичната, а по-късно и неговата социална смърт.

Ще кажете, каква е пък сега връзката на написаното от Желев със статията на Дмитри Иванов!? Дмитри Иванов цитира Вапцаровото стихотворение „История“. Замислих се, че историята на личността след време става част от историята на един народ. Творецът има чудната способност да вижда далеч напред във времето. Има дарбата да усеща неща, които другите не усещат. Дава знак, че ги усеща – но понеже другите нямат същата сетивност, не му вярват. И може би тъкмо затова хората са стигнали до заключението, че гениите никога не са били признавани в собствената им Родина. Поетът е разбрал, че тъкмо настоящият ден е времето, в което се гради  историята. След време следващите поколения ще се опитат да погледнат в историята, ще задават въпросите си. Но тя, историята, ще мълчи, не защото няма какво да им предложи. Тя не говори само защото някой нещо я пита. Говори тогава, когато има какво да каже. 

Творецът, усетил далеч преди всички трагедията на своя народ, стига до идеята за смисъла от живота! Може би това е дало подтик да напише онзи силен апел за живот – стихотворението „Вяра“! Каквото и да се случва с теб - обичай Живота. За него живота човекът Вапцаров е готов на всичко!!! (Но явно не е бил готов да предаде идеалите си – сиреч вярата).

Но как би се чувствал друг творец, усетил около себе си липсата на почтеност, прямота и творчество!

Мнозината, прочели сонетите на Шекспир, навярно ги свързват само с темата за любовта. Докато ги четем днес, когато на сцената са политиците вместо актьорите, няма как да не направим връзката. След изборите силата, наречена власт, ще бъде в техните ръце. Защо поетът е отвратен от живота? Какво може на накара един творец да призове смъртта?

Творили в различни епохи - тяхната история е вече част от историята на техните народи.

Откак съществува организираната система, наречена държава, суверенът е винаги в позицията на чакащия. Той чака по-добрите времена, които ще породи достойният лидер. Персийският поет Джеляледин Руми за пореден път ще се окаже прав – мъжете не се раждат, те се създават. Появата на достойния лидер е въпрос на обстоятелства.

Пред прага сме на поредното очакване. Суверенът пак ще удостои някого с доверие, просто защото няма друга възможност. Дали Шекспир ще се окаже прав по въпроса какво ще получи за оказаното доверие? Днес, дни преди поредните избори, предлагам да направим нов прочит на неговия сонет. Този прочит да бъде в контекста на качествата на онези, които след време ще притежават властта.

От митингите и брифингите ще се кажат много и вероятно верни неща. Щом е вярно, следва да е истина. Но дали истината няма да е в услуга на лъжата!? Времето ще покаже дали през следващите години ще се гради история или тя, историята, пак ще мълчи, защото няма нещо съществено за казване! 

Вели ШАКИР

Сонети

Шекспир

66.

Зова смъртта. На този свят съм сит:
достоинства - родено лицемерие,
нищожества, придаващи си вид,
и гаврата с човешкото доверие

и с чест удостоени подлеци,
и с девственост търгуваща нечестност,
и силата в ръцете на скопци,
и съвършенство в мрак и неизвестност,

и с вид на вещ, на сведущ глупостта,
и в глупост обвинена прямотата,
и творчеството с вързана уста,
и истината в служба на лъжата.

Отдавна бих напуснал тази кал,
но друже мой за тебе ми е жал.