Търпение или мазохизъм?!

Страх ни е да говорим, но още повече се страхуваме, когато трябва да замълчим. Знаем, че от приказки полза няма и често само си навличаме гнева на някого. Знаем обаче, че ако запазим мълчание, ще станем като тези, които вършат безредията, и ще им позволим с още по-голяма смелост да го правят.
Именно страхът е най-големият бич за българите
Той ни повежда към анархията, обладала общественото съзнание и това на отделния индивид. Този страх прераства в неуравновесен непукизъм и безгранична обществено-политическа апатия.
Всекидневно ни принуждават да се озлобяваме едни към други. Законите ги има, но или не работят, или не действат еднакво за всички. Тези, които трябва да ги прилагат, се страхуват да го направят или пък им е платено законно да бездействат. Оттам произтича и голямото зло – агресията, която поражда желанието за саморазправа. Чувството за неравнопоставеност и беззаконие ни водят към най-бързия и лесен път на саморазрухата.
Щом полицаите не могат да санкционират господина с неправилно паркираното возило, тогава неговият комшия ще му спука гумите или ще му потроши стъклата. Щом съдът не може да осъди изнасилвача и убиеца, тогава някой от роднините на жертвата ще му отмъсти за стореното. Щом лекарят убива по невнимание - в най-добрия случай ще се размине с хубав тупаник.

Но на кого ще отмъстим за това, че оставаме безучастни пред това, което правят с нас вече толкова години. За това, че все със същото безсилие продължаваме да се „борим” срещу корупцията, изменничеството и фалшивите обещания. За това, че винаги намираме сили да повярваме, но никога да кажем „Стига!”. За това, че за пореден път сме поставени в положение нито да гласуваме, нито да забравим пътя до урните.
Изобщо
механизмът на манипулацията
е задействан на пълни обороти. Научихме наизуст методите и средствата, с които ни прикоткват, но въпреки това продължаваме да подкрепяме манипулаторите си, когато ги улавяме в лъжа. Защото само с техните лъжи поддържаме жива илюзията за надеждата, която умирала последна. Не, това не е клише, а самата истина за нашата реалност, а тя е най-голямото клише в световната история.
Казваме как за всичко е говорено многократно, как ни е писнало да го слушаме и колко са изтъркани предизборните обещания и всичко това е събрано в шаблонните, но верни думички – робско самосъзнание.
И всички уж (о)правят всичко в името на милата ни татковина. Да, точно тази, която всички я оправят и тя все недооправена остава. Сравниха я с тоалетна даже и много се възмутихме от тази цинична съпоставка. Макар че това бе възможно най-добрият и приличен израз за описание на всичко онова, което се случва тук.
Какво пък му има на WC-то? Най-обикновени физиологични нужди се извършват там и природно това е съвсем нормално и човешко. Да накараш мъртвия да гласува, да вземеш къщата на един и да я дадеш на друг, да присвояваш държавна собственост и да я превръщаш в частна, ето това е възмутителното и нечовешкото.
Ако трябва да определим изпражненията като най-лошата част от човешка продукция, то тогава дадените примери са изврели от най-смръдливия поведенчески клозет – този на
непробудната управленска мисъл
Защото тя отдавна спи, но даже и непоносимата воня, която се носи надлъж и нашир по цялата земя, не успя да повдигне клепачите й. Но напълно нормално е, когато миризмата си е твоя, да свикнеш с нея и да си мислиш, че след като ти не я усещаш, другите също няма да я доловят.
И ако случайно сте тръгнали да драпате с илюзорните представи за един по-различен живот, изчакайте поредното чалга парче с емблематичния сърцераздирателен текст за любов с порно привкус да зазвучи в ушите ви и да ви припомни, че сте част от шаблона на изтърканата ни действителност.
„Горда Стара планина...” ще запяваме с гордост все по-рядко, но за сметка на това ще предъвкваме салама по стандарт „Стара планина” с псувните, че плащаме за едно, а получаваме друго. Но нали сме свикнали с имитацията - съществуваме имитирайки другите, които живеят истински. Ще дъвчем соя - вместо месо, ще ядем нишесте - вместо кисело мляко, ще ядем сирене и кашкавал, ама друг път. Наред с това ще кътаме ревниво остатъците от уморените патриотични мисли в учебниците по история и ще мечтаем да излязат от очертанията на буквите.
Станислава НЕДЕЛЧЕВА